Краят на годината дойде, времето в което всички специализирани и неспециализирани, професионални и непрофесионални медии и блогове, създават своите лични или групови класации за най-доброто, излязло през 2014-та година. Мнозина заклеймяват последните 12 месеца като едни от най-слабите за нашата любима музика изобщо… и донякъде имат право. Въпреки това този период ни предложи някои монументални записи, които, гарантирам, дълго време ще се помнят. Ето кои са те според моето скромно и мнение.
10. Primordial – Where Greater Men Have Fallen
Ирландските езичници обявиха новия си албум още в началото на 2014-та, с което отрано събудиха глада ни. С осмото си издание те не изненадаха никого, а и не бива да ни изненадват. Следвайки вече утвърдената формула от по осем песни, всяка от които прелива от епичност и героизъм, всички знаем, че високото качество на творбите на Primordial е една константа.
9. Vallenfyre – Splinters
Gregor Mackintosh от Paradise Lost създаде този си страничен проект, който практически си е чиста супергрупа, в добро време. Той го използва, за да отприщва гнева си; за да видим, че в него все още има уклон към екстремния метъл. И то какъв! Албумът е култов олдскуул дет метъл. В него има стържещи рифове, пънк отношение на места; бързо темпо, а на места и дуум наченки. Едно от събитията в света на ъндърграунд музиката.
8. Decapitated – Blood Mantra
“Blood Mantra” продължава да върви още по-навътре по пътя, поет от предходника му “Carnival Is Forever”. С този албум поляците още повече се отдалечиха от типичния техничен дет метъл, характерен за по-ранното им творчество и взеха да напомнят на Meshuggah. За някои това се оказа голямо разочарование. Не и за мен. Пък и все повече започват да се вписват и нехарактерните вокали на Rafal “Rasta” Piotrowski.
7. Septicflesh – Titan
Симфонии, оркестрации и дет метъл? Първата асоциация на мнозина при вида на тези думи вероятно са именно гърците от Septicflesh. Композициите в “Titan” са колкото екстремни, погледнати от гледната точка на метъла, толкова и налудничаво-епични, видени от симфоничната им страна. Без капка помпозност Septicflesh крачат нагоре с нетрадиционния си прочит върху музиката.
6. Misery Index – The Killing Gods
“The Killing Gods” бележи стъпка отдалечаване от детграйнда, познат ни досега в творчеството на Misery Index. За сметка на това имаме сближаване с праволинейния дет метъл. Албумът обаче си е все така ударен и безпощаден към слушателя. Очакваме отговора на Dying Fetus.
Макар наистина да не получаваме нещо кой знае колко иновативно и новаторско, слушайки тазгодишния Sinister, има нещо, което хваща и обладава слушателя. Дали в екстремизма на холандците, дали в нещо друго, но това е издание, което стои на върховете из ъндърграунда (колко парадоксално, а?). А песни като “The Macabre God”, “The Masquerade Of An Angel” ,”The Saviour” и “The Burden of Mayhem” са от онези, които или обичаш, или мразиш.
4. Incantation – Dirges Of Elysium
Става все по-екстремно. Тези американски богохулници просто няма как да разочароват привържениците си. John McEntee е задълбал още повече ревовете си, темпото отново варира от много бързо до доооста по-забавено. Неслучайно Incantation няма да избягат никога от етикета дет/дуум. Той пък и на никого не пречи. Обърнете внимание на прекършващото закриващо парче „Elysium (Eternity Is Nigh)” – над 16 минути блаженство и мрак.
3. Behemoth – The Satanist
Nergal успя да пребори левкемията и в знак на благодарност създаде вероятно най-доброто си творение. Не и без помощта на Inferno и Orion, разбира се. The Satanist представлява урок по това, как без да си уникално бърз, техничен и брутален в музикално отношение, можеш да създадеш нещо наистина екстремно. Този албум е изкуство, при това високо.
2. Bloodbath – Grand Morbid Funeral
Едва ли съм чакал някой албум така трепетно както този. Може би само “13” на Black Sabbath. Това е чиста шведска дъскорезница. Grand Morbid Funeral ни показва как се свири олдскуул дет метъл, без въобще да се изпада в цитиране или самоцитиране. Показва ни и че никой не е незаменим. Показва ни и че уменията на Nick Holmes, що се отнася до дет грухтежите, са непокътнати; той е повече от силен. Четирима шведи и един англичанин създават мрачен и прогнил шедьовър. Всички очаквания бяха оправдани. А аз им благодаря за това удоволствие.
1. Triptykon – Melana Chasmata
Само едно нещо може да вземе първата позиция на Bloodbath и това са Triptykon. Мрачен, тежък, безнадежден, дори самоубийствен, а в същото време и красив, докосващ. Това е “Melana Chasmata”. Колкото и да си ведър, ще залинееш поне за няколко минути след като изслушаш тази творба. Въпреки това ти се иска още и още. Нека бъде мрак!
И тъй като е трудно да се извадят само десет издания, било то и за не толкова силна година, ще спомена някои имена, които също не отстъпват по качество. Cannibal Corpse се отчетоха с качествен албум без да излизат от собствените си граници и закони. Други чудесни дет творения за 2014-та видяхме от Vader, Aborted, Acheron, Autopsy, Origin, Cannabis Corpse, Hour Of Penance. Ветераните от Overkill отново издадоха чудесен диск, показвайки ни, че възрастта не е важна, когато говорим за траш. Събитие бе и завръщането на Steve “Zetro” Souza в Exodus. Техният “Blood In, Blood Out” макар и никак нелош, сякаш леко разочарова.
Завръщането на At The Gates бе белязано с „At War With Reality”. Чудесен албум, станал жертва обаче на прекомерните очаквания. Добри записи изкараха и Taake, Kampfar, Winterfylleth, Novembers Doom, Insomnium, 1349.
Колкото и да не ми се иска, ще трябва да спомена и някои разочарования. На първо място идват Obituary. За група, създала величествени тави като “Cause of Death” и “Slowly We Rot”, средняшки издания като тези напоследък, никак не прилягат. Новият AC/DC също нагарча, тъй като музикално продължава да бъде познатото тъпчене на едно и също място, само че със занижено качество. Освен това ситуацията около болестта на Malcolm Young и изцепките на скритата лимонка Phil Rudd още повече сипват сол в раните ни. Opeth, Agalloch и Burzum също попадат в графата на леките разочарования, макар ембиънта на последния да има своите качества.
За сметка на това получихме чудни записи от Judas Priest и Accept. „Redeemer of Souls” може да е далеч от най-доброто на британците, но си остава солиден запис. А „Blind Rage” на Wolf Hoffmann и компания затвърждава мнението, че вместо да отслабват като банда, Accept стават все по-силни.
Извън границите на метъла чухме нелоши записи от Pink Floyd, Anathema. Както и чудесен неофолк в лицето на Sonne Hagal и Sol Invictus.
