Personal analysis of 2014 in metal

The end of this year came, which means it‘s time for everyone’s personal or non-personal annual lists with the best releases for the last twelve months. Many people stigmatize this year as one of the weakest in our favourite music… and partly they are right. Besides that this period gave us some great, monumental albums which, I guarantee, will be remembered for a long time. Here’s some of them in my humble opinion.

                10. Primordial – Where Greater Men Have Fallen

The Irish heathens announced their new album at the very beginning of the year, thus awakening our hunger for more pagan metal. With “Where Greater Men Have Fallen” Primordial didn’t surprised anyone and that’s not necessary. Following their working formula of eight songs, standing at overall long length, each one of them filled with epicness and heroism, they showed us that the quality in their music is constant.

                09. Vallenfyre – Splinters

Paradise Lost’s Gregor Mackintosh created this side-project in a very good time for us a few years ago. It’s practically a supergroup containing At The Gates and My Dying Bride members. It’s used by him to release his anger and to show us that his love for extreme metal haven’t faded. This release is a blessed old school death metal filled with punk attitude, fast tempos (which are slowing here and there in the laws of doom metal) and some great rasping guitars.

                08. Decapitated – Blood Mantra

“Blood Mantra” continues the musical road taken in Decapitated’s previous album “Carnival Is Forever”. With it Vogg and the others moved away even further from the typical technical death showed in their earlier releases and started to sound more and more like a more extreme version of Meshuggah. For some people this was a disappointing decision. Not for me. Besides that I really do like Rafal “Rasta” Piotrowski’s vocals more.

                07. Septicflesh – Titan

Symphonies, orchestrations and death metal? One of the first associations without a doubt is the Greek band Septicflesh. The compositions in “Titan” are extreme enough from the point of view of metal music and at the same time eccentric and epic enough as seen from their symphonic side. Without being pompous at all, Septicflesh are climbing to the top bravely with their different look in music.

                06. Misery Index – Killing Gods

“The Killing Gods” is a step away from Misery Index’s typical deathgrind, known in their earlier works. Instead of that it’s much more straightforward death metal. Ignoring that, the album is still a relentless punch in the face for the listener. Now we wait for Dying Fetus’ answer.

                05. Sinister – The Post-Apocalyptic Servant

The music in this release may be not innovative but I’ll be damned if it’s not one of the best death metal releases I’ve heard recently. There is something which grabs the listener for the throat. Songs like “The Macabre God”, “The Masquerade Of An Angel”, “The Saviour”, “The Burden Of Mayhem” are one of those which you either absolutely love or hate.

                04. Incantation – Dirges Of Elysium

It’s impossible for these American blasphemers to disappoint their fans. John McEntee’s growls are now even more deep and low, the tempo is still varied – from furious blast beats to a much slower doom drumming and riffing. Just pay attention to the closer “Elysium (Eternity is Nigh) – over 16 minutes of bliss and darkness.

                03. Behemoth – The Satanist

Nergal succeeded in the battle with leukemia and thanks to all gave us probably his best work. Not without the help of Orion and Inferno, of course. “The Satanist” is a lesson how to make an extreme music, without being ultra fast, technical or brutal in musical point of view. This album is an art.

                02. Bloodbath – Grand Morbid Funeral

I’ve awaited with such an eager only one album - “13” by Black Sabbath last year. Until the announcement of Bloodbath’s “Grand Morbid Funeral”. This is a pure Swedish saw-mill. With a new vocalist in the face of Nick Holmes, the swedes look at their strongest level. This release show us how to play an old school death metal in 2014 without falling in citing or self-citing. It shows us that no one is irreplaceable; shows is that Holmes’ death grunts are intact. Four Swedish guys and one British “Old Nick” created a dark and rotten masterpiece. And I thank them for that. 

                01. Triptykon – Melana Chasmata

Only one album can take the first place from Bloodbath – “Melana Chasmata”. Dark, heavy, hopeless, filled with despair, in the same time beautiful and touching. That’s Triptykon’s art. No matter how happy and bright person you are, you’ll fade at least for a while after listening this work. Even with that in mind you want more and more. Darkness shall rule!


                And since it’s not easy to mention only ten titles, even in a weaker year as this, I will make a short analysis as I saw the rest releases in 2014.
                Cannibal Corpse gave us another great album containing their good old material. Another good death metal works for the last twelve months were given from Aborted, Acheron, Hour Of Penance, Origin, Vader, Autopsy, Cannabis Corpse. The thrash veterans Overkill showed us that it’s not necessary to be young in being a good thrasher. Steve “Zetro” Souza’s return to Exodus was marked with the release of “Blood In, Blood Out”. Even though it’s not a bad album, it’s kinda disappointing.

                This year we saw also the return of At the Gates, whose “At War With Reality” turns out to be a great disc, but somehow became a victim of fans’ high expectations. Another good albums we heard from 1349, Kampfar, Origin, Mayhem, Novembers Doom, Taake, Winterfylleth, Insomnium.
                Judas Priest and Accept released also a strong works. “Redeemer Of Souls” may be far from Priest’s best, but it’s still a very solid album. While with “Blind Rage” Wolf Hoffman, Peter Baltes, Mark Tornillo and rest had proven once again that they’re getting stronger and stronger every year.

                Now it’s time to mention some of the disappointments. On first place here it’s Obituary. For a band which’ve created an eternal masterpieces like “Cause Of Death” and “Slowly We Rot”, such mediocre releases like “Inked In Blood” and it’s predecessors is kind of unusual, and to be honest, unnecessary. We saw also another AC/DC album which musically is more of the same stuff, only with a lower quality. Besides that, the illness of Malcolm Young and the legal problems of Phil Rudd is adding more sault to our wounds. Opeth, Agalloch and Burzum also released questionable works, but still Varg’s ambient have some nice moments.

                Getting out of the metal boundaries we saw nice albums from Pink Floyd and the former metal band Anathema. In folk and neofolk scenes Adrian Von Ziegler, Sonne Hagal and Sol Invictus also contributed with good music.

Метъл разбор на 2014-та

Краят на годината дойде, времето в което всички специализирани и неспециализирани, професионални и непрофесионални медии и блогове, създават своите лични или групови класации за най-доброто, излязло през 2014-та година. Мнозина заклеймяват последните 12 месеца като едни от най-слабите за нашата любима музика изобщо… и донякъде имат право. Въпреки това този период ни предложи някои монументални записи, които, гарантирам, дълго време ще се помнят. Ето кои са те според моето скромно и мнение.

10. Primordial – Where Greater Men Have Fallen
Ирландските езичници обявиха новия си албум още в началото на 2014-та, с което отрано събудиха глада ни. С осмото си издание те не изненадаха никого, а и не бива да ни изненадват. Следвайки вече утвърдената формула от по осем песни, всяка от които прелива от епичност и героизъм, всички знаем, че високото качество на творбите на Primordial е една константа.


9. Vallenfyre – Splinters
Gregor Mackintosh от Paradise Lost създаде този си страничен проект, който практически си е чиста супергрупа, в добро време. Той го използва, за да отприщва гнева си; за да видим, че в него все още има уклон към екстремния метъл. И то какъв! Албумът е култов олдскуул дет метъл. В него има стържещи рифове, пънк отношение на места; бързо темпо, а на места и дуум наченки. Едно от събитията в света на ъндърграунд музиката.


8. Decapitated – Blood Mantra
“Blood Mantra” продължава да върви още по-навътре по пътя, поет от предходника му “Carnival Is Forever”. С този албум поляците още повече се отдалечиха от типичния техничен дет метъл, характерен за по-ранното им творчество и взеха да напомнят на Meshuggah. За някои това се оказа голямо разочарование. Не и за мен. Пък и все повече започват да се вписват и нехарактерните вокали на Rafal “Rasta” Piotrowski.


7. Septicflesh – Titan
Симфонии, оркестрации и дет метъл? Първата асоциация на мнозина при вида на тези думи вероятно са именно гърците от Septicflesh. Композициите в “Titan” са колкото екстремни, погледнати от гледната точка на метъла, толкова и налудничаво-епични, видени от симфоничната им страна. Без капка помпозност Septicflesh крачат нагоре с нетрадиционния си прочит върху музиката.


6. Misery Index – The Killing Gods
“The Killing Gods” бележи стъпка отдалечаване от детграйнда, познат ни досега в творчеството на Misery Index. За сметка на това имаме сближаване с праволинейния дет метъл. Албумът обаче си е все така ударен и безпощаден към слушателя. Очакваме отговора на Dying Fetus.

5. Sinister – The Post-Apocalyptic Servant
Макар наистина да не получаваме нещо кой знае колко иновативно и новаторско, слушайки тазгодишния Sinister, има нещо, което хваща и обладава слушателя. Дали в екстремизма на холандците, дали в нещо друго, но това е издание, което стои на върховете из ъндърграунда (колко парадоксално, а?). А песни като “The Macabre God”, “The Masquerade Of An Angel” ,”The Saviour” и “The Burden of Mayhem” са от онези, които или обичаш, или мразиш.


4. Incantation – Dirges Of Elysium
Става все по-екстремно. Тези американски богохулници просто няма как да разочароват привържениците си. John McEntee е задълбал още повече ревовете си, темпото отново варира от много бързо до доооста по-забавено. Неслучайно Incantation няма да избягат никога от етикета дет/дуум. Той пък и на никого не пречи. Обърнете внимание на прекършващото закриващо парче „Elysium (Eternity Is Nigh)” – над 16 минути блаженство и мрак.


3. Behemoth – The Satanist
Nergal успя да пребори левкемията и в знак на благодарност създаде вероятно най-доброто си творение. Не и без помощта на Inferno и Orion, разбира се. The Satanist представлява урок по това, как без да си уникално бърз, техничен и брутален в музикално отношение, можеш да създадеш нещо наистина екстремно. Този албум е изкуство, при това високо.


2. Bloodbath – Grand Morbid Funeral
Едва ли съм чакал някой албум така трепетно както този. Може би само “13” на Black Sabbath. Това е чиста шведска дъскорезница. Grand Morbid Funeral ни показва как се свири олдскуул дет метъл, без въобще да се изпада в цитиране или самоцитиране. Показва ни и че никой не е незаменим. Показва ни и че уменията на Nick Holmes, що се отнася до дет грухтежите, са непокътнати; той е повече от силен. Четирима шведи и един англичанин създават мрачен и прогнил шедьовър. Всички очаквания бяха оправдани. А аз им благодаря за това удоволствие.


1. Triptykon – Melana Chasmata
Само едно нещо може да вземе първата позиция на Bloodbath и това са Triptykon. Мрачен, тежък, безнадежден, дори самоубийствен, а в същото време и красив, докосващ. Това е “Melana Chasmata”. Колкото и да си ведър, ще залинееш поне за няколко минути след като изслушаш тази творба. Въпреки това ти се иска още и още. Нека бъде мрак!


                И тъй като е трудно да се извадят само десет издания, било то и за не толкова силна година, ще спомена някои имена, които също не отстъпват по качество. Cannibal Corpse се отчетоха с качествен албум без да излизат от собствените си граници и закони. Други чудесни дет творения за 2014-та видяхме от Vader, Aborted, Acheron, Autopsy, Origin, Cannabis Corpse, Hour Of Penance. Ветераните от Overkill отново издадоха чудесен диск, показвайки ни, че възрастта не е важна, когато говорим за траш. Събитие бе и завръщането на Steve “Zetro” Souza в Exodus. Техният “Blood In, Blood Out” макар и никак нелош, сякаш леко разочарова.
                Завръщането на At The Gates бе белязано с „At War With Reality”. Чудесен албум, станал жертва обаче на прекомерните очаквания. Добри записи изкараха и Taake, Kampfar, Winterfylleth, Novembers Doom, Insomnium, 1349.
                Колкото и да не ми се иска, ще трябва да спомена и някои разочарования. На първо място идват Obituary. За група, създала величествени тави като “Cause of Death” и “Slowly We Rot”, средняшки издания като тези напоследък, никак не прилягат. Новият AC/DC също нагарча, тъй като музикално продължава да бъде познатото тъпчене на едно и също място, само че със занижено качество. Освен това ситуацията около болестта на Malcolm Young и изцепките на скритата лимонка Phil Rudd още повече сипват сол в раните ни. Opeth, Agalloch и Burzum също попадат в графата на леките разочарования, макар ембиънта на последния да има своите качества.
                За сметка на това получихме чудни записи от Judas Priest и Accept. „Redeemer of Souls” може да е далеч от най-доброто на британците, но си остава солиден запис. А „Blind Rage” на Wolf Hoffmann и компания затвърждава мнението, че вместо да отслабват като банда, Accept стават все по-силни.
                Извън границите на метъла чухме нелоши записи от Pink Floyd, Anathema. Както и чудесен неофолк в лицето на Sonne Hagal и Sol Invictus.

Bloodbath - Grand Morbid Funeral (ревю)

Нов албум на Bloodbath? С нов вокалист, различен от Mikael Akerfeldt и Peter Tagtgren? Да, точно това получихме тази година – изкормващият четвърти за шведската супергрупа албум Grand Morbid Funeral. Във всяко едно ревю и отзив се повтаря почти едно и също: колко мръсно, олдскул и прогнило звучи изданието. И как да е иначе, длъжен съм да потвърдя същото, защото е точно така. Зад микрофона стои едно добре познато лице – Nick Holmes. Много хора очакваха новият вокалист да е я Jorgen Sandstrom, я Johann Hegg, но от Bloodbath успяха да ни изненадат отново.

                Решилият да се завърне дълбоко в корените си г-н Holmes, си пусна брада, и започна да измъчва гласа си във възможно най-добрия момент за нас, напомняйки ни за злокобните си ревове от първите две издания на Paradise Lost. Много хора бяха скептични за тази промяна, но мисля, че всички те бяха опровергани още с предварителното пускане на “Unite In Pain”. Гласът на англичанина идва като свежа глътка въздух, защото е доста по-различен от двамата си предходници.

                Като изключим тази промяна, се наблюдава и още една - завръщане към по-стария звук, типичен за шведския дет метъл от началото на 90-те. Китарите са настроени с онзи блажен циркулярен и стържещ звук, подобен на ранните Entombed и Dismember, както и от дебюта на самите Bloodbath – Ressurection Through Carnage. Същинско блаженство за всеки любител на традиционния стокхолмски дет метъл.

                Grand Morbid Funeral е белязан с различаващи се една от друга песни, нещо за което не всички дет метъл банди могат да претендират. Имаме ударни и бързи касапници като откриващата „Let The Stillborn Come To Me”, “Beyond Cremation”, “Unite In Pain” и “Famine of God’s Word”, а на места се усещат и дуум влияния – „Church of Vastitas” и едноименното парче. Последното, за всеобщо удоволствие, е подправено и с двама добре познати гост участници – Eric Cutler и Chris Reifert от Autopsy. Същински дет метъл пир.

                Терминът супергрупа изглежда е повече от уместен за шведите. Защото те наистина са такава, продължавайки да издават нищо друго освен висококачествен материал. Абсолютно чудовищно издание, което засища глада на всички любители на шведски приспивни песни… или пък ни прави още по-гладни? Заключението е излишно, седнете удобно, надуйте албума и си отворете бира. Повярвайте ми, комбинацията е добра.

95/100